Автор: Екатерина Стефанова

Минаха 8 дни от появата на бял свят на втората ни рожба – Ясен. Сядам да напиша разказ за раждането с нетърпение! :) Малко предистория.

Първият ми син се роди през 2007 година със секцио. Тогава причината беше „едър плод” (да подчертая , че аз съм почти 170см висока и в деветия месец бях 76 килограма, с широк таз според женските консултации), изчакаха ме 4 дни след термин и директно пристъпиха към операция, без да се чака допълнително, защото „бебето по-малко няма да стане”. Разочарованието ми беше огромно, чувството за провал ме преследваше ежедневно и макар, че всичко мина по книга и аз се възстанових светкавично, вътрешно се чувствах съсипана. Тогава много разсъждавах защо се чувствам така, все пак се доверих на лекарите (тогава първескиня на 21 години, не бях толкова информирана за и против различните манипулации) и вината не беше в мен, че бебето беше едро и не прилегна добре в таза, чувствата ги отдадох на хормоналните промени в тялото след раждане и живота си продължи. Знаех със сигурност, че ако имаме още едно дете един ден ще драпам със зъби и нокти да родя нормално.

Мама Екатерина и Ясен, снимка: личен архив

Мама Екатерина и Ясен, снимка: личен архив

Миналата година един красив майски ден видях двете чертички за втори път. Бяхме безкрайно щастливи с моя съпруг и още от първите дни се започна едно надъхване и подковаване с информация. Бях решила да не се поддам на очакваната съпротива на лекарите да родя нормално. Благодарение на Интернет и на няколко мои приятелки, които са доста запознати с естественото раждане (Мариша, Янче, Деси , целувам ви!) се насочих към Майчин дом Варна и доктор Друмев за самото раждане.

Бременността си следих при друг лекар, който не изражда бебета в момента, така че в началото на девети месец се срещнах с д-р Друмев, за да се запознаем. Обяснихме с мъжа ми какво искаме, основното което исках е таткото да присъства, да не ме слагат на окситоцин и ако може да се изчака до последно с евентуална епизиотомия (тя ми беше най-големия страх). Сега искам да вметна, че д-р Друмев не се хвърли нито да ме разубеждава, нито да ме убеждава за секцио или за нормално раждане. Обясни ми плюсовете и минусите на ситуацията, като ме успокои, че при естествено раждане след секцио не се стимулират контракциите с окситоцин, за да не се повиши риска от разкъсвания на матката. Спомена ми също, че епидуралната аналгезия също не се препоръчва и ако съм решила да използвам тя създава риск да не се усети евентуално разкъсване и най-добре ще е да се откажа от идеята за нея. Нямах проблем с това, по принцип не смятах да използвам. :)

Срещата мина чудесно и се разбрахме да се чуем като започне раждането или ако има нещо извънредно преди това. Показаха ми залата за активно раждане в Майчин Дом, записаха ме като желаеща да раждам там и се прибрахме да чакаме бебето. :) На 18-ти януари (терминът ми) в 9 сутринта се събудих от неприятни контракции (през цялата бременност имах контракции, от осми месец дори започнаха да стават доста силни, но в рамките на нормалното според следящият ме лекар). Не знам как и защо, но реших, че ще се ражда днес и инструктирах мъжа ми да заведе баткото при баба на гости за през деня. Междувременно беше и рожденият ми ден, та получавах непрекъснато обаждания за честитки и времето вървеше бързо. Към 11 часа контракциите се засилиха още, като честотата беше на около 5 минути. В 13:00 водите ми изтекоха спонтанно и реших, че е време да мина през банята за един душ. За да избегна клизмата използвах глицеринови свещички. Докато се изкъпя нещата много загрубяха :D и докато се нагласим и тръгнем стана 15:00, аз вече се превивах от болки на около 3 минути и като пристигнахме пред приемния кабинет с досада установих, че вътре има жена и трябва да изчакаме първо нейното приемане.

Чакахме около 20 минути, които ми се сториха 2 часа. Покрай нас минаваха хора, които отиваха на свиждане в родилното и всички ме гледаха как се свивам , дишам и текат води от мен. Влязохме в приемния, посрещнаха ни дежурния екип акушерки и лекар, лекарят установи 0 см разкритие, което направо ме шокира предвид болките, честотата на контракциите. Като ме погледнаха и на ехографа естествено се започна: „То това голямото бебе няма да се роди току-така, защо се мъчиш, накрая пак до секцио ще се стигне.” Сложиха ми абокат и ми тестваха упойките за секциото.

Всичко това страшно ме фрустрира, нямах търпение да ме пуснат в залата и да ни оставят сами с мъжа ми. Друмев щеше да дойде по-късно, тъй като още очевидно беше много рано. В залата влязохме към 16:00, напълниха ми ваната с вода и веднага се наместих в нея, отначало почувствах облекчение, но скоро контракциите започнаха да стават убийствени дори и там. Лекарят ми дойде и излязох за проверка на разкритието. Към 19:00 часа бях с 3 сантиметра разкритие, което значи по сантиметър на час откакто ме бяха приели. Започнах да се отчайвам, стоейки извън ваната контракциите ми се виждаха още по-интензивни. Пробвах да сядам на фитнес топката, лазих по йога постелките, Стефан много ми помагаше като по време на контракциите ми правеше масаж в областта на кръста. Също така много ми помагаше дишането, което си практикувах от първите болезнени контракции до края – дълбоко вдишване и бавно издишване, направо ме спасяваше! Още повече, че като се съсредоточавах да дишам някак по-бързо ми минаваха контракциите. Алтернативата беше да крещя с цяло гърло, което по едно време вече беше мноого примамливо, но нямаше да помогне и не си го позволих.

Влизах и излизах във ваната няколко пъти. Към 21:00 часа бях с 4-5 сантиметра и вече нетърпими болки, лекарят ми предложи епидурална упойка, като рисковете от руптура са за моя сметка. Отначало отказах, но след около 15 минути се съгласих, точно тогава щях да се съглася на всичко, дори на секцио (добре, че никой не го предложи), хаха. Дойде анестезиолог, поставиха упойката – доста неприятно усещане, но на фона на контракциите песен. След 2-3 контракции болките изчезнаха. Бях легнала на едно легло и така откарах следващите два часа, Друмев и акушерката която ме изражда, Роси, се редуваха и седяха на леглото ми с ръка на корема ми, за да следят контракциите да не се разреждат. Бях и на монитор и слушахме тоновете на бебето през цялото време.

Тези 2 часа бях в рая, приказвахме си, смеехме се, нищо не ме болеше, слушахме бебето и всичко беше прекрасно. Като цяло идеята на упойката, която ми сложиха беше да ме държи около 2 часа докато дойдат напъните и да родя вече извън въздействието на упойката, за да са напъните хубави и силни. Да обаче, аз нали съм „късметлийка“ и правех разкритие много бавно. Стана 23:00 часа, упойката започна да ме отпуска, а бях с 8 см разкритие.

Ей тогава разбрах какво е болка, исках да умра, нямаше никакви осезаеми паузи между контракциите и всичко се сля в една огромна мъка. За щастие САМО за около 40 минути и после започнах да усещам някакви леки напъни, но много леки. В последствие чувството стана много интензивно и разбрах, че става време за напъване. Лекарят и акушерката ме убеждаваха, че дойдат ли напъните няма да сбъркам, защото болката ще изчезне. УВИ! Напъните бяха жестоки вече, а болката все така изтощителна. Качиха ме на магарето (предложиха ми и един стол за по-изправено напъване, но незнайно защо в него момент реших, че искам на магарето) и се започна „Давай, давай, давай, давай, още малко, засилвай….” и така известно време.

Болката беше ужасна и само по време на напъването усещах леееко облекчение. В един момент ме попитаха желая ли дами направят епизиотомия или ще опитаме още няколко напъна така. Аз, както бях ужасена от тази пуста епизиотомия, само дето не се разревах от облекчение като ми предложиха. Усетих срязването , но не и болка.

Със следващия напън излезе главичката. Тук искам да вметна, че винаги съм очаквала последната фаза, на фактическото раждане на телцето да е най-леката, а за мен се оказа най-тежката. Очаквах също така след епизиотомията нещата да се случат едва ли не от първия напън. Пак неоправдани очаквания. :D След като излезе главичката в един момент усетих рязък спад на енергия и нямах повече сили, правех всичко възможно, напъвах с всичка сила, те ме хвалеха че се справям добре, но аз усещах, че нещата не се случват с темпото, с което трябва.

Докато накрая не се стигна до изваждането на телцето. Акушерката го вадеше, лекарят нещо й помагаше (не виждах), една санитарка подпираше акушерката да не се пързаля и накрая се включи 2-метровия дежурен лекар, чието име за съжаление не запомних, който се надвеси над мен и мен натисна по корема няколко пъти. Една скоба – като го пиша звучи страшно, аз лично винаги съм се плашила от тези подробности в разказите, които съм чела, но да ви кажа, за мен когато лекаря се надвеси над мен (веднага усетих какво следва) го усетих като спасител! Когато телцето излезе имах чувството че съм умряла, не чувах нищо, не чувствах нищо, само гледах лилавото бебенце, което поставиха върху мен. Беше с увита пъпна връв, но не стегната. Беше прелестно, болката се стопи и отново бях на себе си, на секундата се почувствах пак АЗ.

Беше 00:12 минути, не се роди на рожденият ми ден! :)

Биха ми метергин и плацентата излезе почти веднага, не усетих изобщо. Чух ги как коментират, че е много голяма и цяла. :) Анестезиолога дойде, вляха ми още една доза от епидуралната и Друмев започна да ме шие, а през това време бяха донесли бебето и ми го дадоха да го гушкам докато ме шият. Съобщиха ми, че е цели 4480 грама и 54 сантиметра. Таткото ни снима и ни се радваше. След това взеха бебето и ме стресираха с новината, че заради тежкото излизане и че се е позастоял в родовия канал и не изплака веднага, а след почистване на устичката и нослето, се налага няколко часа да е на кислород.

След като ме зашиха слязох от магарето и малко като пияна (заради упойката краката малко не ме слушаха) се добрах до леглото. Мъжа ми стоя още доста време при мен и си приказвахме.

Вътрешни разкъсвания нямах, шевове само по епизиотомията имах няколко с разградимите конци и 4 шева за махане. Дланите ми бяха разкървавени от стискането на едни железа по магарето докато напъвах и в първите часове след раждането те ми бяха най-голямата болка. :D

Бебето ми донесоха около 5-6 часа по-късно, всичко беше наред и си започнахме с кърмене и дохранване първите кърмения и в момента вече е само на кърма.

Искам да изкажа огромните си благодарности на д-р Друмев, на акушерката Роси, на големия дежурен лекар, чието име не запомних, на всички останали акушерки, педиатри, санитарки и лекари, които се грижиха за нас по време на раждането и след това до самото изписване. Всички са прекрасни, позитивни, грижовни и мили. На Друмев вечна благодарност, че се нави човека да изражда такова едро бебе, за което малко лекари биха се наели. Усещанията ми спрямо екипа по време на цялото раждане бяха все едно раждам у дома с приятели и роднини, отношението им беше много специално и през цялото време се чувствах все едно у дома, а не в болница. Д-р Друмев идваше при мен постоянно, когато беше дежурен. През няколко часа идваше да ни види с бебето, получихме страхотно внимание.

Има много какво още да напиша, но разказа ми стана безумно дълъг и вече започвам да се съмнявам, че някой ще го прочете до края. :) Имах едно прекрасно раждане, макар и малко тежко според лекарите (отдавам го и на голямото бебе все пак), болката се забравя в момента в който контракцията мине. Щастлива съм и съм горда със себе си и с Яската, че успяхме да се справим двамата заедно с това изпитание. :)

И накрая, но не напоследно място, благодарна съм на моя съпруг, че беше моята сила и моята опора по време на раждането и след това, че сподели с такова внимание и топлота тези мигове с мен и че толкова много ни обича.

Днес Ясен е на 8 дни, аз в общи линии не усещам да съм раждала преди седмица. :) Като изключим леката перманентна умора все още, която се дължи на активно кърмене и на недоспиване, съм направо супер.

И да успокоя бъдещите майки, че епизиотомията ИЗОБЩО не е страшна! :) Преди два дни ми махнаха конците и сега все едно нищо не ми е правено. ;) Само вечер си правя вана със смрадлика профилактично по препоръка на лекаря, но болка и неразположения няма никакви! :)

Подобни публикации: