Автор: Йоана С.

Отне ми доста време да запиша тази история и да я облека в думи. Макар и силата на емоциите от тогава да е отшумяла и усещането за преживяното да ми се струва далечно и притъпено от изминалото време, тази случка остави една празнина в мен, която напомня за себе си често.

Бременността ми беше желана, но в голям процент неосъзната. В този период от живота си имах нуждата от катарзис, от нещо, което ще ме разтресе из основи и ще измъкне съзнанието и съществуването ми от състоянието, в което се намираше тогава. Изпитвах нужда да се променя цялостно и тъй като не можех да го направя заради себе си, щях да го направя заради своето дете.

Photo1013Бременността ми беше сравнително лека, времето летеше бързо, а аз ангажирах себе си и ума си с ненужни тогава неща. За деветте месеца така и не успях да се отпусна и насладя на бременността. Има много майки, които споделят, че са усетили майчин инстинкт още при вида на положителният резултат на теста – е, с мен не беше така. Бях на магнезий, заради контракции, който лекаря спря в средата на деветия месец (защо?) и зачаках. Беше ме страх от раждането, но бях сигурна, че искам да родя нормално. Шест  години преди това ми беше направена лапароскопия, времето последвало в реанимацията и болницата беше нещо, което не исках да повтарям.

Времето минаваше, а аз имах смътното усещане, че нещо не е както трябва. Терминът ми беше на 6 август и това лято беше адска жега, температурите редовно задминаваха 35 градуса. На 26 юли за първи път усетих някаква тъпа болка в кръста. Не бяха контракции, болеше ме десният бъбрек. Изминаха няколко дни, а болката се засили. Като малка бях правила бъбречна криза и този дискомфорт силно напомняше на нея. Лекаря ми изглеждаше напълно спокоен, каза ми да пия Парацетамол, било нормално вече всичко да ме боли.

През нощта на 27 срещу 28 юли, в 4 сутринта се събудих тресяща се от студ. Имах треска и температура, болката в бъбрека беше сериозна и реших, че нямам какво да правя и трябва да се запътвам към болницата. Мъжа ми ми помогна да се облека, пих два парацетамола влязох в колата и тръгнахме към родилното. Няма да ви разказвам какви бяха физиономиите на медицинските сестри, когато ме видяха, облечена в зимно яке посред лято, тресяща се от студ.

Отидохме да оформим документите. Ами сега? Как да я впишем, тя не ражда? По коя клинична пътека? При вагиналният преглед се установи 90% изгладена шийка и никакъв помен от родилна дейност. Качиха ме в една празна родилна зала с легло, сложиха ми абокат и зачаках другата смяна. Температурата ми беше спаднала, лекарката беше разочарована и ми каза да чакам там докато решат какво да ме правят. Дойде новата смяна и за тяхна радост пак бях вдигнала температура. Решено е – инфекция. Събрах си багажа и ме преместиха в Изото.

Болницата беше чисто нова, всичко вътре миришеше на ново, беше отворена преди няколко месеца. Това не попречи на ключалката в тоалетната да се счупи и аз да се окажа заключена, с температура на четвъртия етаж, в най-голямата жега. Ако си представяте една ужасена и уплашена родилка, ще се разочаровате :). Започнах силно и ритмично да блъскам по алуминиевата врата, спеше ми се и ми беше топло. В такива ситуации обикновено се отегчавам.

След около 45 минути ритмично и стабилно блъскане по вратата, от което ме заболяха и двете ръце, едно момиче ме намери и повика санитарките. Те, явно по-уплашени от мен, викаха от другата страна „Кой е там? Добре ли си? Кой си?“. Аз съвсем спокойно им обясних коя съм, което още повече ги уплаши „Олеле, това е момичето с температурата! Бързо някой да дойде, тя не може да стои много вътре.Че и плодът и е тахикардичен. Няма да се паникьосваш, викнали сме хора, скоро идват“. Аз, все още сравнително спокойна им казах, че съм добре и че не е проблем да чакам, все пак термина ми е след 10 дни. Всички избухнаха в смях. След малко се чу човъркане и след 5 минути бях свободна. Оказа се, че майсторите са щели да се забавят и една акушерка е смогнала да отвори вратата с отверка и ножица (златни акушерки имаме!).

Онази нощ прекарах в Изото, а на сутрешната визитация лекарите решиха, че е по-удачно да ме прехвърлят в Патологична бременност. Стягам багажа, сменям стаята. Слязохме в Патологията, разположих се в новата стая, закачиха ми системите, вече бях горд притежател на два абоката, заради многото вливания и двата вида антибиотика на които бях.

Минаха няколко дена, температурата спадна, болката в бъбрека отшумя, но бе заместена от белтък в урината и проблеми с дишането. Банка с физиологичен разтвор, банка с плазма, банка с антибиотик, колани и машини за следене на тоновете, мускулни инжекции. Сестрите търсеха незасегнати вени по ръцете ми, които бяха сини от кръвоизливи и отоци, от албумина краката ми бяха напрегнати и подути до степен да не мога да си обуя чехлите. Навсякъде ме следваха системи, разни тръбички влизаха и излизаха от тялото ми. Взимаха ми кръв и урина почти всеки ден, ходих на видеозон заради бъбрека и на ренген заради дробовете.

Никой нищо не казваше, само ме гледаха със съжаление и със още по-голямо съжаление констатираха, че още не съм родила. Тогава ме хвана страх. Страх за живота ми и този на детето, което нося. Спях в полуизправено състояние, защото легнала ми беше трудно да си поемам въздух, обикалях коридорите през нощта, молейки се вътрешно на детето ми да благоволи да излеле. Анестезиолозите ми бяха казали, че няма как да ми сложат епидурална упойка, заради голямата татуировка на кръста. Лекарите си шушукаха за индукция. Ако имаше нещо, от което тогава да ме беше страх най-много, това беше индукцията.

Бях смазана от умора и всяка част на тялото ми ме болеше, трудно си поемах въздух и дишах, имах усещането, че съм се превърнала в една от летящите космически маймуни на Тайлър Дърдън от „Боен клуб“,  не можех да си представя, че ще се справя с едно индуцирано раждане, без надеждата за каквато и да е упойка.

Дойде втори август, имаше пълнолуние. Харесвам пълнолунието. Минава сутрешната визитация. Промяна? Не, никаква. Дали няма да е по-добре да извадим бебето, за да не се мъчи поне то? Това ще го решим по-късно. Денят ми преминава в чакане; ако ще е секцио, ще е под обща анестезия.

От няколко дни не усещам бебето и макар тоновете да са добри, имам смътното усещане, че нещо не е наред. Идва лекарката, решили са, че трябва да се направи секцио. Качват ме за подготовка в предродилна зала. Още една тръба, в ето тази малка дупка тук. В залата има раждаща жена, трето раждане. Не я изпускам от очи и се моля вътрешно и моето дете да пожелае да се роди сега. Смазана съм, че трябва да се подложа на операцията, докато гледам как тази жена ражда пред мен. Смазана съм, защото знам, че аз няма да мога да мина през това, да го изпитам. Аз ще бъда в безсъзнание и ще бъда оперирана от бебе. Гледам с надежда преминаващите лекари и акушерки. Надявам се някой да каже: „Чакайте, тя тръгна да ражда нормално“.

Карат ме към операционната, а аз тихичко призовавам малкото същество да се реши най-накрая: „Нямаме много време, моля те.“. Но не. Операционната е адски студена и аз треперя през цялото време. Лягам. Връзват ме. Вената ми е колабирала и упойката не ме хваща. Търсят друга вена, докато обясняват колко некадърно са ме надупчили колегите. Усещането за нередност и за смътна опасност е по-силно от всякога и аз съм вперила поглед в лекарката, която ще ме оперира. Тя ми беше направила лапароскопията. Тя ме беше довела на този свят, като е изродила майка ми. Мисля, че беше в реда на нещата, тя да посрещне дъщеря ми в нашият свят. Гледам я и ѝ крещя на ум „Грижи се за детето ми, моля те, грижи се добре за него!“. Казах ли и го? Не помня.

Това беше.

Моето раждане.

От там нататък е само мракът на упойката.

Спя спокойно и сладко, а някъде около мен се суетят много хора. Някой ме вика по име. Било време да се събудя, ами ако не искам? Излизам от упойката и се мъча да се осъзная. Коя съм? Къде съм? Какво трябваше да правя? Знам, че беше важно, но какво? Около мен се чуват гласове, разпознават този на лекарката и на анастезиоложката. Има и други. Те се карат. „Нали казахте, че досега не е вдигала кръвно? Не беше досега, не знам какво стана. Какво стана, едва я стабилизирахме, това стана!“

Опитвам се да говоря. Детето? Къде е детето? Непознат глас, чиито притежател се оказа по-късно, завеждащата Неонатологичното отделение каза: „Бебето е добре. Момиченце е. Спря да диша след като го извадихме и се наложи да я реанимираме, но слава Богу,  сега е добре. Околоплодните ти води бяха зелени, добре че сме я изкарали навреме. Извадихме едно зелено човече.“ Друг глас добавя, че през цялото време тоновете са били перфектни и нищо не е показвало зелени околоплодни води или че фетуса е в дистрес. Трима лекари, завеждащи различни отделения се суетят около мен и се чешат по главите.

През останалата нощ се мъча да събера парчетата на които са ме разпилели, да се раздвижвам и не спирам да мисля за начина по който докарах дъщеря ми на този свят. На сутринта разбирам, че тя се намира в неонатологията, в кувиоз. Имала проблеми с дишането. Предлагат ми луксозно возене с инвалидна количка до неонатологията за да мога да я видя. Много съм развълнувана и умирам от срам. Ще застана пред нея с цялата умисъл, че съм се провалила и не съм успяла да я родя. Тя разчиташе на мен да направя едно, единствено нещо и аз не успях.

Ставам, мия се, реша се. Искам да съм хубава. Най-хубавата, за да може тя да ме хареса. Качват ме на инвалидната количка и ме карат до неонатологията. Вътре намираме кувиоза с номера на розовата гривна, която виси на ръката. Доближавам малкото телце зад стъклото…

Photo-0033

 Не се разплаках, не се зарадвах. Всъщност нищо не изпитах. Гледах бебето, за което всички твърдяха, че е мое и се чудех, а мое ли е наистина? Оглеждах лицето и тялото ѝ за прилики, мъчех се всеячески да си спомня познавам ли това дете. Това ли беше детето, което 9 месеца носих в утробата си?
Тя спеше, бяха махнали повечето тръбички по нея. Вдигнах рамене и ме върнаха в реанимацията.
Последваха няколко дълги и скучни дни, докато ни стабилизират с  Точица. Аз седях, умирах от скука и се мъчих да се цедя. Всеки ден ходих да видя Точица и със изминаването на всеки ден не изпитвах нищо. Явно не познавам това дете.
Най-накрая решиха, че сме  достатъчно стабилни и ни преместиха в самостоятелна стая на четвъртия етаж. Доведоха Точица в количка за новородени и я оставиха до леглото ми.
Тя спеше, а аз я гледах подозрително, оглеждах лицето ѝ, миришех косата ѝ, зачудих се какво ли ще стане, ако я пусна от четвъртия етаж (да, помислих си го). Няма какво да се прави, обадих се на мъжа ми. „Здравей, тя вече е при мен. Какво да я правя?“ Аз, сериозно не знаех какво да я правя. Мъжа ми се изсмя и ми каза да я нахраня. Това правят майките – хранят децата си. Тя беше захранена със шише и беше голямо предизвикателство да я я върна към гърдата.
Времето минаваше, нямаше изгледи скоро да бъдем изписани, чакаха резултати от посявки. Дните бяха дълги и скучни и какво по-добро за вършене от това да се учиш как да кърмиш. Добре, че мина една добра фея от Ла Лече Лига и ми остави списание за кърмене, защото, да си кажем честно, в болницата не ти помагат особено за такива неща.

Зачудих се как се заражда любовта на майката към детето. Тя за мен беше съвършено непознато същество, всички ми казваха, че е моя, че трябва да я обичам, но аз не я обичах. „Ще се грижа за теб, но не те обичам!“ – това са думите, които и казах една вечер. Явно нещата щяха да бъдат така при нас, но съм се лъгала.

Точица беше на антибиотици, които се биеха, обикновено сутрин и вечер. Сестрата идваше, взимаше я, слагаше и лекарството и после ми я носеше. Една вечер, обаче сестрата реши, че ще и бие инжекцията в нашата стая. Дойде и взе спящият вързоп от гърдите ми. Постави я на масата за преобуване, разви я и заби иглата в още съненото телце на детето. Точица нададе крясък пълен с болка, страх и ужас и се разтресе от ридания.

Този вик изтръгна съзнанието ми и накара всички мои сетива да се наострят както никога до сега. Тогава осъзнах, че освен мен тя си няма никой на този свят, който да я предпази и защити. Веднага я взех и си казах, че вече каквото и да става, няма да я пусна. От тогава, лека-полека, любовта започна да се прокрадва обратно в сърцето ми и аз започнах да се влюбвам наново в моето момиче.

А дали желанието ми се сбъдна и успях да се променя – мисля, че да, но не раждането, то остави една празнина в мен, която на моменти трудно запълвам. А дъщеря ми. Стана бавно, неусетно. Явно човек винаги получава това, което иска, но не винаги в опаковката и начина, който предпочита.

Снимки0278

Снимки: личен архив

Подобни публикации: