Автор: Иво Минчев
Няколко пъти разказвах тази история. Всеки път по различен начин, и всеки път пропусках по нещо. Затова реших да я опиша. Освен това така ще дам криле (или ще ги отрежа) на някой друг татко, който се колебае, дали да присъства на този процес.Историята започва в началото на май месец 2013, когато бе заченат този малък господин. Вторите девет месеца минаха неусетно. С Оги ми се струваха като две години. Още за неговото появяване бях планирал да присъствам на раждането. Уви, едни малки усложнения пропречиха на това, за добро или зло.
Подобни планове започнахме да правим и за Явор, щом разбрахме, че съществува тази възможност. Краят наближи и започнахме трескаво да очакваме симптоми за раждане. На 16 януари се появиха и първите такива. Аз започнах да се подготвям за раждането, все едно, че аз ще раждам. Бях по притеснен и от Мария. Тя се утрепа да се хили с мен. По-късно през деня нещата поутихнаха. На другия ден, обаче се появи нова активност. Мария ме предупреди да не тръбя (а аз наистина исках), най-малко защото не се знае дали наистина няма пак да се окаже лъжливо „овчарчето“. Знаехме само, че моментът наближава. Около 20:00 на 17 януари часа започнаха да се появяват болезнени контракции. С Мария с споразумяхме, че е по-добре да заведем Оги на гости при баба и дядо за негово и наше спокойствие. Започнахме да засичаме честотата. Бяха все още шарени – периодиката варираше нагоре-надолу. Имахме намерение да посетим АГ комплекса към края на разкритието. Основен мотив бе желанието ни (най-вече на родилката) разждането да протече естествено и активно. Това означва, че не искахме намесата на Окситоцин и епидурална упойка. По предварително инфо разбрахме, че са малко случаите които са се разминали с тези медикаменти. Знаехме, че при по-голямо разкритие такива не поставят и решихме да се възползваме от това.
Смятахме, струвахме, засичахме. Така до към 2 през нощта (това вече е на дата 18-и). Потеглихме към АГ-то. Не знам какво сме смятали, ама не бяхме сметнали нещата както трябва. Оказа се, че пристигнахме там с едва два санта разкритие. Като чухме това с Мария се спогледахме – плановете ни пропаднаха. Бяхме убедени, че ще искат да вливат Окси-то и да спешат раждането. Акушерката в приемната ни надуши. Сама започна темата и каза на Мария, че има право да откаже тази намеса и обясни, че можем да не си поръчваме епидурална и да предпочетем натурално раждане. Информира ни, че имаме право да откажем намесата на Окси-то. Това отново ни даде криле. Съществуваше шанс раждането да протече по нашия план. Когато сервирахме, че искаме да присъствам на раждането последва естествена проверка на убедеността ми за това решение. Обясних, че бих искал да присъствам, освен ако мама или екипът не решат друго. От приемно уведомиха екипа за нашите претенции и малко по-късно ни настаниха горе. Последва нова проверка на разкритие, запис на тонове и ред процедури.
Акушерката, която пое нашия случай сподели, че с тези темпове, с които върви досега, очаква раждането да се случи до обяд. WTF??? Добре. Заехме си леглата и дори направихме опит за дрямка, но опитите ни бяха прекъсвани от контракциите на Мария през около 10 мин. Оставиха ни така и известно време след това последва нова проверка на разкритието – шест санта. Времето от шесте сантиметра до раждането беше доста по-кратко. Акушерката каза на Мария „Знам, че искате без Окситоцин, но сме длъжни да сложим банката до леглото за да е готова, ако се наложи по някаква причина.“. Речено-сторено.
Последва нова проверка – наближавахме пълно разкритие. Бебето вече започваше да се движи по родовите пътища. Мария получи от онези специфични контракции, които трябва да са придружени с напъни. Акушерката каза на Мария да напъва и се започна. Малко по-късно преместихме Мария на магарето. Започнаха чести контракции, които моята прекрасна много добре доукрасяваше с могъщи напъни. Детето вървеше добре. Мария изпълняваше стриктно инструкциите на акушерката. Работеха в добър тандем. Акушерка каза, че виждат главичката на детенцето. Стоях зад главата на Мария. Тя издаваше неописуеми звуци. Осъзнах че, въпреки болките на Мария и услията, които плагаше аз се хиля като ряпа. Огледах се и видях всички останали – сериозни и ангажирани физиономии. Само аз се смеех. Аз ли бях луд или те???
Поканиха ме да мина от другата страна, за да видя появяването на детенцето. Мария направи еднозначен сигнал с ръка, че не е съгласна и си останах там. По мои спомени минаха още около два напъна (не съм убеден в истинноста, защото вече бях на Марс), когато видях нещо космато да се показва от богинята – Мария. Да. Това беше главичката. Аз осъзнах, че съм целия в сълзи и хлипам. Тук контракцията спря и родилката получи инструкция да не спира с напъните. Още един много силен напън и малкия посинял хубавец беше вече навън. Чу се звук, подобен на хъркане и следващия беше най-красивия рев на света. Марс вече ми се видя малък, та скокнах до друго място. Не знам дали беше в нашата галактика дори. Просто е болно яко усещането. Сега като пиша това, пак се просълзявам.
Първата снимка на Явор, секунди след като продиша за първи път. Снимка: личен архив

Първата снимка на Явор, секунди след като продиша за първи път. Снимка: личен архив

Започнаха процедурите с пъпната връв, майката и бебенцето. Клампираха пъпната връв и ми идваше да им кресна „Не пипайте бееее!!!“. Кръвта в пъпната кръв е богата на стволови клетки и е добре да се остави да премине към детенцето – да си изпулсира и тогава да се среже – около 1-2 мин. В нашата държава обаче не се прави така…
Започнаха да почистват малкия хубавец и да обработват вече отрязаното му пъпче. Аз се чудех на кого да обърна внимание сега – на най-великата жена на света или на най-новия човек на света…
Акушерката извади гривните (за тези които нямат деца: слагат се гривни с номерца на майката и детето). Нашето бебе си бе късметлия. Номера му беше 4444. След това ме заведоха да видя къде ще оставят бебето да спинка, докато зашият мама. За мен приключението отиваше към своя край. Пиян от емоции, уморен от безсъние, се опитвах да осъзная какво ми се бе случило току-що.
Бях долу във фоайето, когато акушерката похвали Мария. Каза, че се е държала много мъжки. Думите й бяха: „Не знам дали заради теб се държа така или по принцип е стегнато момиче, но се справи белстящо.“ Моите впечатления бяха същите.
Изписването на Явор и Мария. Снимка: личен архив

Изписването на Явор и Мария. Снимка: личен архив

Започвам да отговарям на най-често задаваните въпроси през тези два (вече) дни – т. нар. FAQ :-)
В: Страшно ли е? Не е ли стресиращо? Как не припадна?
О: Ами… мисля, че повечето мъже биха се справили. Не е за всички. Баща ми например при вида на малко кръв и щеше да е припаднал. На тези, които се колебаят ще ги надъхам. Важна е подготовката. Седнете и изгледайте няколко клипчета за раждане в интернет, за да знаете какво да очаквате и какви гледки е възможно да има. Признавам си, че ако не го бях направил щях да се чудя дали е нормално да има кръв. Щях да съм неприятно изненадан от вида на бебето, покрито с верникс, кръв и слуз. Това са нормални неща. Видях и по-страшни раждания. Това ми помогна да филтрирам преживяното и в главата ми останаха само позитивните спомени. Добре е да преговорите с мама каква ще е ролята ви по време на раждането.
В: Какво е усещането?
О: Това ми е най-трудно да обясня. Присъствах на най-великото събитие в живота си. Връзката на бащата с детето става силна още в този момент. Усещането е… оф… как да го опиша… Адреналина кипва кръвта ви, след това имате усещането, че главата ви ще избухне от емоции. Наистина. Съветвам всеки баща да се възползва от тази възможност, ако я има. Изненадва ме факта, че аз съм едва третия татко в Русе, които е присъствал на раждането (някой от АГ-то каза така).
В: Какво позволяват на таткото?
О: В интерес на истината ми позволиха много повече, отколкото очаквах. Не вярвах, че ще ми позволят да снимам. Не вярвах, че ще ми дадат да гушна бебето. Не вярвах, че ще ме извикат от страната на акушерките да видя самото раждане. Преди слизането на плода, таткото има право да си лежи до мама, да си говори с нея, да и държи ръката. По време на раждането – не знам. Аз Стоях зад Мария, защото така се разбрахме. Тя и без това не ме слушаше много. Имаше друга по-важна работа. Всички бяха много подкрепящи. Имах други очаквания и опасения.
В: Би ли го направил пак?
О: Да. Ако може утре.
Разказът е публикуван за първи път ТУК.

Подобни публикации: